НА ВЕЛИКИТЕ СА ОТРЕДЕНИ ВЕЛИКИ ИЗПИТАНИЯ

Антигероична приказка или как може да се демитологизира най-патетичната история

“На великите са отредени велики изпитания. Звучи малко дискриминиращо. Че защо само на великите, не може ли и на нас, обикновените хора? Или може би, когато преминеш велико изпитание, ще станеш велик. Да, сигурно е така. Аз трябва да бъда велик, няма цял живот да си остана обикновен човек. И понеже изпитанието не идва при Мохамед, Мохамед ще отиде при изпитанието.”
Така си мислеше един обикновен човек, от едно малко село. Той наистина толкова много искаше да стане велик, че ако съществуваше, не добрата фея, а направо началничката й щеше да извика. Но защо този обикновен човек искаше да стане велик? За да се гордеят с него децата и внуците му - определено не беше това, понеже Той нямаше деца. За да бъде вписан в историята - и това не беше, защото неговите интереси в историята се простираха до там, доколкото да знае, че Скобелев не е само площад в София. Той просто искаше да задоволи огромното си его. Искаше като се погледне в огледалото, да не вижда един обикновен човек, а да се изпълва с гордост.
И така решението беше взето. Но какво да е това велико дело? И понеже както ви казах, Той нямаше стремежи към световните исторически филиали, неговото велико дело придобиваше по-други измерения. И тогава Той се сети. Ами да, големият камък край склона. Точно така, никой досега не го беше помръдвал, въпреки че мнозина се пробваха. А той не беше слаб, напротив - имаше висок ръст и силно тяло. С малко тренировки и готово - ще бъде единствен, ще бъде най-силният, ще бъде велик. Обзет от тези мисли, Той вече тичаше към въпросния камък. Не за да пробва още сега да го премести, а просто да види пред какво е изправен. Когато стигна дотам, Той се стъписа и за миг се разколеба. Камъкът беше наистина огромен. Толкова, че ако наистина се избуташе на пътя, щеше да го затвори целия, а по него свободно минаваше конска каруца. На височина не отстъпваше на самия си противник, а както споменах, Той не беше от ниските.Сблъсквайки се по този начин с размерите му, отначало Той се обезкуражи. После си помисли, че колкото по-трудно и невъзможно е начинанието му, толкова по-велико ще е то. И без да губи повече време Той започна своите тренировки. Тренираше по цял ден, дори занемари работата си и често наминаваше към своя противник. Това бе забелязано от хората в селото, които, не можейки да си обяснят поведението му, го обявиха за луд. Измина доста време преди първия опит за помръдване на камъка. Заста-наха един срещу друг - Той и камъкът. Сега и в двамата имаше толкова мощ. Той постави ръце и впрегна всичките си сили. Мощното му тяло се огъваше пред тежестта и непод-вижността на камъка. Но Той буташе, докато от дланите му не потече кръв и Той падна безсилен до камъка. Ала това не беше краят, последваха още много тренировки и много неуспешни опити. Въпреки усилията, кръвта и болката, камъкът не помръдваше. Хората, които сечаха дърва в гората отгоре, се чудеха на лудостта му и го съжаляваха. Той беше загърбил стария си живот, сега единствено камъкът имаше значение, трябваше да докаже на себе си, че може. Веднъж, преди поредния си опит, Той дочу оглушителен тътен - няколко отсечени трупи се тър-каляха надолу по склона. Тогава чу виковете и видя двете деца, които стояха на пътя. Въпреки виковете на хората, те стояха неподвижни, вцепенени от ужас и страх, гледайки как дърветата идват към тях. Съвсем механично Той постави ръце на камъка. И този път го избута, избута го чак на пътя, трупите се удариха в него и спряха. Той стоеше пред своя велик камък, който бе-ше избутал, все едно е от памук. Сега не се интересуваше от това, дори не осъзнаваше, че е преместил камъка, нещо в него се беше върнало. Той гледаше към децата, които все още стояха неподвижни и усети непознато чувство. То беше много по-хубаво, сто пъти по-хубаво, отколкото си го беше представял. Видя преместения камък и това невероятно чувство го изпълни. Не беше заради камъка, не го премести заради себе си. Той се обърна към децата, които също го гледаха, но с погледи, пълни с възхищение и благодарност. Разбра - Той е велик за другите. И чувството стана още по-сладко, но нито заради камъка, нито дори заради самото величие, просто сега всичко му се изясни. Откри кое е истински значимото в живота.

Светлана Нейкова - 11 клас на МГ “Баба Тонка” - Русе, носител на специална награда от литературен конкурс посветен на 2 юни - ден на Ботев и падналите за свободата на България.

Благослов за утре!

Пътувам уж към себе си,
а бягам!
Как страшно е, когато си
без път.
Ръце протягам, ставам, падам
объркан, стреснат и нечут.

Къде сте, хора? - викам аз изплашен.
Къде избяга, обич, в моя ден?
Човеци, събудете се, нощта е мъртва.
Слепци с очи, денят е вече в мен!

Надежда моя, спри, не си отивай,
защо оставяш ме в света голям,
където злобата, омразата убиват,
а любовта загина в онзи храм,

замерян с камъни от фарисеи,
запален с пламъка на завистта,
прокълнат, мрачен, пуст, самотен,
без вчера, днес, без радостта,

че дишаш, че обичаш, че те има,
че галиш птичката, че утрото зовеш,
че срещаш вятъра с развяна грива
на кон, видян във сън и ... надалеч.

Препускай, обич, слагай си крилата,
тъй дълго крити в прашен шкаф,
разкъсвай граници, посоки, мятай
смеха на волния, на смелия Икар.

Пътувам пак към себе си -
с надежда,
към всеки тръгвам днес,
в сърце с любов.
Светът ще е добър, земята го посреща,
със хляб и вино - вечен благослов!


Мартин Дамянов - 11 клас на МГ “Баба Тонка” - Русе, носител на първа награда от литературен конкурс посветен на 2 юни - ден на Ботев и падналите за свободата на България.